Директорът на РЦПППО-София-град, Калоян Дамянов, даде обширно интервю пред „Дневник“, в което коментира актуални теми, свързани с приобщаващото образование.
Д-р Дамянов, можете ли да разкажете повече за програмите за приобщаващо образование, които предлага Регионалният център в София?
Програмите ни се осъществяват в няколко посоки. Най-важна за нас в момента е оценката на специалните потребности на децата. Имаме екип, т.нар. мобилни групи, които посещават училищата и детските градини на територията на София, когато при нас има постъпил сигнал от родител, който иска детето му да получава допълнителна подкрепа. Ние оценяваме тези образователни потребности и на тази база децата започват да получават подкрепа от ресурсен учител, психолог или логопед.
Втората ни дейност е за училищата и детските градини, които не могат самостоятелно да си осигурят някои от тези специалисти. Ние запълваме тези липси, тъй като в София има доста сериозен проблем с намирането на достатъчно хора за работа с деца със СОП. Третата ни дейност, локализирана в центъра и в 124-то училище, е първата в България комплексна програма по ерготерапия и сензорна интеграция. Тя е основно за деца от аутистичния спектър, които ползват различни видове терапия.
Колко са децата с такива потребности в България?
Статистиката показва, че вече имаме над 25 000 деца със СОП в цялата страна.
Ако тръгнем от самото начало, когато родителите подадат заявление, има ли случаи, в които училището не може да откликне на тяхната молба? Как реагирате в такива ситуации, когато казват, че за детето няма място там?
Проблемните ситуации настъпват по-скоро, когато детето вече е в училището или в детската градина и се разбира в някакъв момент, че има нужда от специална подкрепа. От една страна, понякога самите родители невинаги приемат това, особено в началото на този процес. От друга страна пък, когато поведението на детето е по-предизвикателно, учителите се затрудняват в работата с него и тогава ни търсят за методическа подкрепа. В тези случаи мобилните групи, които правят оценката, оказват нужната подкрепа. Те обясняват на родителите и на учителите как да работят с него, как да изградят диалог и да променят средата, за да може да отговаря на неговите потребности. Разбира се, има и предизвикателни случаи, в които този диалог е много силно нарушен. В София всяка година отбелязваме поне десетина такива затруднения. Понякога се налага намесата и на Агенцията за закрила на детето, тъй като те също имат правомощия, за да регулират тези отношения.
Можете ли да разкажете за конкретен случай, в който е силно нарушен диалогът?
Обикновено се касае за дете с хиперактивност с по-сериозно изразено агресивно поведение в класната стая. Това води до съпротива както от учителите, така и от другите ученици и техните родители и съответно те се организират срещу детето. Неговите родители искат да го защитят и избухва конфликт с останалите родители, другите деца и учителите. В този случай се налага ние да влезем в ролята на медиатор, който се опитва да подходи по-гъвкаво. Обикновено прилагаме някакъв поетапен момент на разширяване на присъствието на детето в класната стая. В началото то може да се включи за 1-2 часа – докато вниманието му е още устойчиво, а след това за повече време.
Как може да се адаптира училищната среда за деца със СОП?
Новата дейност, която предлагаме, е изграждането на пространства за интензивна подкрепа в училищата с повече деца със СОП, където с тях може да се работи индивидуално при настъпване на криза, но тези места са все още малко. Има и помощни средства, които биха могли да се използват, но знанието по този въпрос все още е ограничено. Сега например започнаха да навлизат едни ластици за деца с хиперактивност, които се завързват долу за стола и така те могат през цялото време да си движат краката и да се стимулират.
Тук идва нашата роля да обучаваме училищата и специалистите. Някои пристъпват към промяна на формата на обучение към индивидуална, което за нас е краен вариант, защото детето не се среща с другите, а ролята на училището и на градината е да бъде социална среда. Това го прилагаме само в краен случай, когато наистина са настъпили някакви инциденти или кризи.
При индивидуалната форма липсва социалният фактор, а успява ли детето да се образова по-качествено?
Има случаи, при които това е подходящо, но ние препоръчваме родителите все пак да потърсят вариант за контакт с други деца чрез неформално образование или извънкласни форми. Вече има достатъчно разчупени модели и е важно детето да се среща с връстници. Практиката все пак показва, че ако то участва пълноценно в тези извънкласни дейности, вероятно пак го прави с налична подкрепа, защото ако можеше да го прави само, щеше да участва без проблем и в класни занятия.
Училищата, в които има деца със СОП, получават ли допълнителни средства и използват ли се ефективно?
Този процес е централизиран и съпътства общото финансиране на училището. Българските училища са на делегиран бюджет вече от много години и получават определена сума за всяко дете, независимо дали е със специални потребности или не. За децата със СОП, които са получили тази оценка, се полага допълнителен стандарт. Той осигурява подкрепа чрез назначаването на специалисти и адаптирането на средата. Пътят е ясен – всички деца, които искат да получат тези средства, трябва да имат валидирана оценка от мобилната група, след което тя я вписва в информационната система и училището получава финансиране на база на справката, която подава. Тези средства се разходват основно за работните заплати за специалисти като психолози, ресурсни учители и т.н. Необходими са и други средства, които, за съжаление, не винаги се разходват правомерно. Това се отнася най-вече за обучителни материали, които са малко по-скъпи за децата със СОП. Други примери са купуването на ластиците, за които разказах, сензорна люлка или оборудване за помещение, което е по-защитено за кризисни интервенции. Има още какво да се направи в тази посока.
Защо се стига понякога до кризисни моменти за детето? Може ли да се предотврати появата на агресивно поведение, ако например учителят започне да вижда някакви признаци в по-ранен етап?
Общообразователният учител не е подготвен за това, тъй като няма специализирана подготовка. Самият процес трябва да започне още преди въпросният ученик да бъде в класната стая. Трябва предварително да се подготвят децата и средата, а учителят така да адаптира преподаването, че да отговаря на тези специфични потребности. Трудно е това да бъде организирано предварително, затова е най-добре да има екип в училището, който да приеме тези деца. Той може да им направи оценяване още преди да постъпят в съответния клас или група, за да може учителят да бъде въоръжен с подходящи стратегии за справяне.
А мислите ли, че може да се промени нещо в малко по-голям мащаб, т.е. самите учители да минат през обучения за тази цел?
– Те са длъжни да преминават различни обучения, но тук не става въпрос за еднократен опит. Това е по-скоро микс от обучения и готовността на преподавателите да променят собствената си нагласа и стереотипа си на работа. Учителите в България работят с утвърдени методики от години наред и в тях трудно си проправят път по-различни деца, защото това изисква известно разчупване. В това отношение много би помогнала една супервизия на учител, който вече има опит или някаква външна подкрепа. Затова и нашата методическа подкрепа е насочена натам.
Учителите в България работят с утвърдени методики от години наред и в тях трудно си проправят път по-различни деца.
Нашите наблюдения показват, че учителите невинаги имат подготовка, от една страна, а от друга – родителите много често също имат нереалистични очаквания към училището. Все пак то е образователна институция, а не социална услуга и преследва своите академични цели по един или друг начин.
Някои от децата биват оставени там по-скоро с цел отглеждане, което води до известен сблъсък. Налага се да регулираме ясно тези отношения, защото невинаги родителите знаят точно какво да очакват. Те също са притиснати от това, че имат дете със специални потребности. В училище то престоява за някакъв период от време, но те живеят с него цял живот, така че при тях ситуацията също не е лесна и имат нужда от помощ.
Какви са наблюденията ви за подкрепата на деца със СОП в другите градове в България?
Различна е ситуацията в различните градове, тъй като зависи от наличието на специалисти. За съжаление, имаме цели области в страната, в които няма достатъчно специалисти, особено в по-малките населени места. Цели градове, в които няма нито един психолог или логопед например, което налага такъв да пътува от областния център и малко затруднява процеса. От друга страна, в 28-те области има регионални центрове за приобщаващо образование, т.е. може да бъде оказана някаква подкрепа при нужда.
Понякога нещата се случват по-лесно, друг път по-трудно. Хората в малките населени места се познават по-добре и комуникацията е непосредствена, но, от друга страна, това е и минус, защото така има лично отношение към проблема.
Какво бихте искали най вече да се промени в системата за децата със СОП? Има ли нужда от основна реформа?
Това, което обсъждаме сега с министерството на образованието, е самата подкрепа, която се оказва на децата със специални потребности, да бъде различна по вид. Едно е тя да бъде за дете с хиперактивност, друго за дете с аутизъм, трето за дете с дислексия. Ние предлагаме да се диференцира тази подкрепа на три нива – ниско, средно и високо, и според интензивността на подкрепата.
Това ще се отрази и на финансирането – когато училището осигурява висока интензивност, то ще получава повече средства и ще може да назначи повече специалисти, които да оказват тази подкрепа. Когато детето няма нужда от чак толкова голяма подкрепа, ще получава по-малко средства.
Приобщаващото образование не може да е по-добро от нас самите като общество
Много хора коментират пред мен, че приобщаващото образование не върви или че имаме проблеми в България с това. Аз винаги отговарям, че в крайна сметка приобщаващото образование не може да е по-добро от нас самите като общество. Всички предразсъдъци, които са характерни за нас, след това се виждат и в класната стая. Така че ние не можем да очакваме много по-добро образование от това, което сме достигнали като обществено развитие.
